Всеки следобед, когато мъжът до прозореца се надигал да поседи един час, той прекарвал времето като разказвал какво вижда навън. През прозореца виждал парк с езерце. В езерцето имало лебеди и патици, идвали деца, които им хвърляли трохи хляб и пускали лодки. Под дърветата се разхождали млади влюбени двойки, хванати за ръце, имало лехи с цветя, игри на топка. А отзад, зад дърветата, се разкривал прекрасният градски пейзаж.

Легналият по гръб слушал как другият пациент разказва всичко това и се радвал на всяка минутка. Слушал как едно дете за малко да падне в езерцето, колко били красиви момичетата в летните си рокли. Описанията и разказите на неговия другар накрая го накарали да почувства, че сам вижда какво става навън.

Един следобед обаче му хрумнала мисълта: откъде накъде този до прозореца да се радва постоянно на всичко, което става долу? Защо и той да не погледне? Досра-мяло го, но колкото повече се опитвал да не мисли за това, толкова повече му се искало нещо да се промени. Всичко бил готов да даде! Една нощ, докато зяпал в тавана, другият пациент се събудил изведнъж, взел да кашля и да се задушава, ръцете му отчаяно се мъчели да напипат копчето за повикване на сестрата. Другият само го гледал без да помръдне – дори когато дишането му съвсем престанало да се чува. На сутринта сестрата намерила другия пациент мъртъв и тихичко изнесли тялото.

Веднага щом му се сторило, че няма да е много неприлично, пациентът помолил да го преместят на леглото до прозореца. Преместили го, завили го и въобще го настанили удобно. В мига, когато всички излезли, той с много усилия и мъки се изправил на лакът и погледнал през прозореца.Отсреща имало гола стена…